Национален Парк Дунав - Ипои включва хълмовете Пилиш, Вишеград и Бьоржьони, непокътнатите части на долина Ипои и части от остров Сентендре. Скалното дъно на хълмовете Пилиш, простиращи се от Естергом до Будапеща, представлява варовик и доломит и по-голямата част от 200-те пещери в Националния Парк се намират там, приютявайки редки видове прилепи. Вулканичните хълмове Вишеград и тези на Бьоржьони са били разделени по време на последния ледников период от пресичането на река Дунав.

Флората на Националния Парк е забележително сложна. По протежение на реката тя варира от дъбови гори, габърови - дъбови гори, букови горички през проломни гори до заливна растителност. На по-високите, по-хладни части на склоновете зимния дъб се смесва с габър и образуват така наречените габърови - дъбови гори. Тъй като последния вид израства по-ниско, той образува гъст втори ред дървета, който прави сянка. Тези по-тъмни части на гората имат по-слабо развити храсти, а от билките виреят само няколко многогодишни вида, като известното кокиче, което прекарва лятото и зимата в земята като луковици.

Пейзажът на речните долини е много различен от този на хълмовете Пилиш и Бьоржьони. Покрай тесните потоци има Европейска елша, а в по-ниските части Крехка върба. Естествените планински пасища имат тънък слой почва, без гъсти гори. На скалистите хребети и южните, стръмни склонове има скални пасища. При по-добри почвени условия се образуват ливади.

Националният парк осигурява безопасен дом за голям брой силно или слабо застрашени животински видове. Насекоми, земноводни, влечуги, птици и бозайници процъфтяват в защитените зони на хълмистите, долинните и водните местообитания. В тези защитени зони мътят следните видове птици - Царски орел, Сокол, Пчелояд и Кълвач.

Насекомите Сечковци са забележителен вид, който е представен и в логото на Националния Парк. Видът е широко разпространен в по-старите букови гори, но намаляването на старите букови горски територии заплашва съществуването му.

Рисът е силно защитен месояден бозайник, който почти напълно е изчезнал от района в началото на ХХ-ти век. През последните десет години има само случайни наблюдения на рис в Бьоржьони. Той е изключително внимателно месоядно, чувствителен към неканеното присъствие на човека.